Интервю -

Психологът Надежда Милева: Самоубиецът няма да предупреди "Ще скоча!"
Прочетена: 9952 пъти

Надежда Милева е завършила специалността "Детско-юношеска психология" в СУ "Свети Климент Охридски". Завършила е и "Арт-терапия" в Нов български университет, както и "Позитивна психотерапия". Тя е експерт в областта на психологията на личността, зависимостите, ученето и паметта. Има частен кабинет и е един от най-добрите психолози, които работят с деца и подрастващи.

 

Думата "самоубийство" тази седмица е ключова не само заради случилата се трагедия с гимнастичката Цветелина Стоянова. Оказа се, че има още два идентични опита за самоубийство – в Бургас и в София, които следваха една и съща схема – скачане от балкон. Как си обяснявате тези "повторения" в рамките само на няколко дни?

 

- В социално проучване от тази година се оказа, че България е една от държавите в Европа с най-висок суициден опит, т. е. с най-много хора, които не само са опитали, но и са успели да сложат край на живота си. У нас това е една доста мрачна тенденция, която се съпровожда с друга подобна тенденция – хората все по-често да се разболяват от психични болести и по-конкретно тревожни и депресивни разстройства.

 

На какво се дължи тази негативна тенденция?

 

- Това е доста комбинирана психо-социална вълна, подкрепена от различни фактори, включително политически, социални и чисто емоционални. Човек изпада в социално-психическа дезадаптация  след преживяването на различни личностни загуби - професионални или лични провали – загуба на желана работа, напускане на партньор, отхвърляне от значима група и т. н., тежки междуличностни или вътре-личностни конфликти. Тази емоционална картина се изразява на фона на една социално политическа картина, в която хората живеят в стрес - безработица, финансови задължения и прочие. Тук мога да добавя и постоянните негативни новини, атентати, бежанци – неща, които не зависят реално от никого. Така се нарушава  взаимоотношението  между индивида и социалната му среда  в комбинация с отрицателно оцветени психически преживявания.

 

Толкова ли е сериозен този дисбаланс, че да накара човек да вземе толкова крайно решение да посегне сам на живота си?

 

- Инстинктивно първото нещо, което питаме, когато чуем, че човек е направил опит да отнеме живота си, е "Защо?" и винаги имаме усещането, че причината е недостатъчна. Реално много хора, които са в сходна житейска ситуация, се мобилизират да се справят. В основата стои индивидуалното преживяване за неуспешност, за заплаха, за риск, затова е много субективно. Усещането, че не може да се намери  разрешение на критичната ситуация води в съзнанието на индивида до представата за самоубийството като "единствен изход" от безнадеждната ситуация. Обикновено хората, които стигат до самоубийство, са загубили смисъла, вярата, изобщо идеята за себе си като за значим човек.

 

А това състояние има ли външни белези или е прекалено лично, за да бъде разпознато от околните?

 

- Първата функция на суицидните мисли е викане за помощ. Неискането да живея е знак към другите хора, че аз се чувствам зле, че искам да си отида, че не намирам смисъл, че не се чувствам добре в своята компания. Да си отида ли завинаги или все пак ще ме приемете? Затова човек със суицидни мисли обикновено се затваря в себе си, става апатичен, отказва се или прави "насила" елементарни дейности.

 

Когато става въпрос за хора със сиусидно поведение, те обикновено не го изказват. Те по-скоро говорят за липсата на смисъл в живота си, за безпомощността си, за това, че вероятно тежат или пречат. Те по-скоро говорят за отказа си от живота, а не толкова за опита си към смъртта.

 

Какво могат да направят близките, приятелите, познатите, ако се сблъскат с подобни настроения?

 

- Трябва да помогнем на човека да поиска нещо. Да премине от преживяването "няма смисъл"  към  "А какво да направя, за да ми бъде добре?". Да започнем да коригираме ценностите на човека, да мислим към какво можем да се стремим.

 

В този контекст не се ли насочиха в грешната посока българските медии, които след опита за самоубийство на младата ни гимнастичка като че ли злоупотребиха със сценария "как е станало", без да напавят опит да се запитат "защо е станало?".

 

- Тук наистина не знам какво да кажа. Считам, че емоцията която отключи действието на младо успешно момиче е страх и липсата на смисъл. Показа, че обществото, семейството, личността не разпознава проблемите на децата си и не знае как да реагира, затова все закъснява. 

 

Имат ли изобщо място в новинарските емисии подобни случаи?

 

- Правили ли сте си този експеримент да гледате новините по българска телевизия като поставяте знак "+" или "-" на всяка от тях. Поне 80% ще са негативни – смърт, болести, безработица, увеличаване на такси, сметки и т. н. В един момент човек остава с усещането, че каквото и да прави, няма да се справи, защото животът е такъв - труден, безсмислен и невъзможен.

 

В народопсихологията ни са залегнали едни доста негативни концепции за живота - че все ни е трудно, че ние сме най-зле и като че ли си търсим точно тази новина в потвърждение. Неглижираме хубавото, доброто, не си позволяваме да се радваме на успехите си. Това може би е задача на медиите - да показват успехи, малкото добро и да подкрепят хората да се радват на малките неща. Важно е да се избягва ефекта на сензацията, защото тя остава усещането за успешност и норма.

 

Слава АНАЧКОВА





Коментари

март 2024

ПВСЧПСН
    

Събития

Няма събития