Още статии
по темата
В условията на увеличаващата се криза с разпространението на Ковид-19 и все по-големите рискове за болните хора и медицинските екипи, разговаряме с д-р Велислава Донкина, ръководител на Звеното за немедицинска и психологична грижа в Националната болница за активно лечение на хематологични заболявания. Структурата функционира от средата на миналата година и консултира не само пациенти, но и медицинския екип в лечебното заведение.
- Д-р Донкина, вие сте ръководител на Звеното за немедицинска и психологична грижа в НСБАЛХЗ, като консултирате както пациентите в болницата, така и медицинските специалисти. Предвид създалата се ситуация с пандемията от Ковид -19 променихте ли дейностите на Звеното?
Предвид настоящето положение се стремим да работим целесъобразно, защото в нашата болница част от пациентите, поради лечението си, са с много нисък имунитет. Ето защо към момента ограничаваме стандартните си процедури, като консултираме пациенти само при кризисни емоционални и психични състояния. Основен фокус за мен и моите колеги в момента е подкрепата на медицинските екипи в болницата, тъй като ситуацията утежнява тяхната и без това твърде изискваща професия.
- Има ли утвърдени правила или стандарти в клиничната психология свързани със стреса и промените, които преживяват лекарите и пациентите в настоящата криза?
Емоционалният и психичен дистрес на лекарите и медицинските специалисти е двоен. От една страна те преживяват тревогите за безопастността на своите близки и семейства, както всички хора. Пандемията е свързана с усещането за враг, който е “невидим” — факт, който човешката психика понася трудно, реагира му с мощна дестабилизация и криза. От друга страна, лекарите се страхуват за своите пациенти в тази ситуация. Този двоен стрес — веднъж личен и втори път професионален, поставя големи предизвикателста към психичния апарат на личността.
Тази седмица говорих с лекар, с доста опит и добра кариера, който изпитваше тревога до степен на безсъние, свързана с рисковете, на които настоящата епидемия излага неговите пациенти, които предвид лечението си в момента са с крехък имунитет. Можем да си представим какво влияние върху живота и функционирането на един човек има преживяванвто на такъв стрес. Колко е уязвима цялостната личност, ресурсът й — емоционален и интелектуален, черпейки енергия за справянето с тази криза.
- Как се осъществяват психологичните консултации в създалата се ситуация?
За да намалим до минимум контактите в болницата, създадохме една програма за дистанционно консултиране, каквато е и препоръката на Българска асоциация по психотерапия, от която могат да се възползват всички екипи в болницата. Сесиите се провеждат по телефона или онлайн, като по този начин осъществяваме интензивна подкрепа, каквато безусловно е необходима, но без да създаваме допълнителен риск.
- Какви са основните препоръки, които бихте направили към всички медицински специалисти работещи не само на първа линия? Какво могат да направят те, за да намалят стреса?
Не само към медицинските специалисти и не само към тези от тях, които са на първа линия, а към всеки човек в ситуация на напрежение, неяснота, тревога — онова, което е най-важно, е опитът да останем “с ума си”. Това означава да се опитваме да разбираме мислите и чувствата си, да сме рефлексивни. Да си говорим един с друг, защото това подпомага осмислянето. Да си осигуряваме, дори ако се наложи да сме под карантина на работа, достъп до тази възможност — да говорим с близките и приятелите си. Да се връщаме, дори за няколко минути, към нещата, които обичаме, интересите, които имаме: музика, книги, кино, музей. Виртуалният свят дава възможност умът и сърцето ни да са в Метрополетен опера или Прадо дори от дома ни. Да приемаме реалността не като нещо изключително — може да е такова за нашия живот, но за историята на света не е. Това е нормална част от живота, който непрекъснато се променя, който е несигурен и това е неговата основна характеристика. Да приемаме новините критично, т.е. с разума си, като начин да бъдем информирани, а не да се сугестираме.
- От една страна COVID-19 ни наложи социална изолация и стоене вкъщи. От друга страна - по цял ден медиите излъчват извънредни брифинги във връзка с разпространението на вируса и предприеманите мерки. Как всичко това се отразява на психиката ни?
Получава се един ефект, който е негативен. В България исторически хората имат травматичен опит по отношение на не/информирането и това ги прави крайно чувствителни в това отношение. В същото време обаче информираността може да бъде стресираща, ако позволим да ни сугестира. Затова е добре да се опитваме да бъдем критични и разумни. Да се отнасяме към информацията умерено и да я приемаме като една важна част от реалността, върху която можем да мислим, за да бъдем адекватни. Чувствата и преживяванията, които тя провокира, идват от нас самите. Най-трудни за всички хора са преживяванията на тревога и неяснота. Нещо, което можем да правим е да си мислим — кое точно ни кара да се чувстваме така, защо, от какво се страхуваме и какво разумно можем да направим за това. Ако има нещо, което не разбираме, да попитаме някой, който разбира. Например, ако не сме сигурни, че разбираме определена медицинска информация, да попитаме лекар. По този начин ще реагираме на реалността, а не на своите страхове и фантазии.
- Как можем да преодолеем стреса и изолацията?
Изолацията дава един голям шанс. И той е да мислим. Понеже така или иначе няма какво да правим, можем да използваме това време да мислим за себе си, върху себе си. Да се открием отново в непрекъснатото разсейване с нещо, идващо отвън. Да видим човека, с когото сме. В Ухан след карантината има скок на разводите. Изглежда наистина ни трябва карантина, за да погледнем с кого и как живеем.
- В много страни включително и у нас, обществото изразява благодарността и подкрепата си към медицинските специалисти чрез организирани в социалните мрежи акции. Какво още може да бъде направено в тази посока?
Това е смислено и красиво. Мисля си, че подобни моменти са шанс да бъдем заедно като хора, да бъдем съпричастни и да бъдем толерантни. Може би тези неща не бива да бъдат забравяни и когато кризата отмине. А докато я има, освен силата и красотата на символичния жест, нека не забравяме, че той в моменти на криза се нуждае и от конкретност — възрастните хора, които виждаме по улиците, чиито деца са далеч и може би живеят сами. Да им помогнем да се предпазят като им напазаруваме ние. Така освен на тях, помагаме и на лекарите от първа линия. Лекарите, които работят с тежките пациенти, също остават под карантина. И те имат родители, семейства и деца. Някои ги гледат сами. Грижата един към друг и към себе си, разумността и опитът да разберем, е единственият начин да помогнем на себе си и на всички около себе си да преминем през нещо предизвикателно и трудно, каквото е всяка промяна.