Проф. д-р Вихра Миланова, дмн, е национален консултант на България по психиатрия. Тя има над 37 години стаж като психиатър, специализирала е във Великобритания, Ирландия и Гърция. Началник е на Клиниката по психиатрия в университетската "Александровска" болница и ръководител на Катедрата по психиатрия към Медицинския университет - София.

Проф. Миланова има над 220 публикации в реномирани рецензирани издания, а научните й трудове имат над 6000 цитирания в български и чуждестранни списания. На 14 април беше избрана за ректор на Медицинския университет - София.

Напоследък българинът е доста изнервен - бие се по кръстовища, кара се за всяка дреболия, посяга на живота си. Какво се случва с нацията ни, проф. Миланова? 

- Не мисля, че се случва нещо по-различно от това, което сме наблюдавали в предишни години. Макар че вглеждайки се в близките ни, децата ни, заобикалящата ни среща, виждаме повече агресия. Трудно е обаче да се каже дали това се дължи на увеличен брой нападения или на по-добрата информираност на населението за подобни случаи.

Какво казва статистиката по проблема?

- Статистика няма, а като не боравим с конкретни данни, не можем и да правим сравнения. Но определено се създава впечатление, че случаите на агресия зачестяват, защото факт е, че има липса на толерантност, невъзможност хората да оценят реално действителността, а от друга страна - и медиите се възползват от ситуацията. Показват масово негативните неща от живота и по-малко позитивните. Аз обаче не мисля, че ни се случват по-малко добри неща. Просто за медиите те не са новина. Тоест, ако става дума за добро дело, уви, то не заслужава вниманието им.

Може ли да се твърди, че агресията около нас е болестно състояние?

- Не, в никакъв случай. Иначе трябва да кажем, че всички са болни. За съжаление обаче малко са хората, които са търпеливи и толерантни. Освен това има насадено очакване, че ще ни се случват само лоши неща. Позитивизмът е малко.

Споделете едно добро нещо, което ви се е случило напоследък?

- И аз самата се затруднявам да дам пример в момента, но всекидневието е пълно с жестове. И много хора си вършат добре работата. Не мисля, например, че в здравеопазването има само негативни тенденции и дейности. Има много случаи, в които българите получават адекватна помощ, защото имаме добри лекари и специалисти. Психиатрите, например, са сред най-удовлетворените от работата си, независимо че имаме много ангажименти, виждаме и чуваме ужасни трагедии, а както знаете, и заплащането не е високо.

Според едно голямо проучване от април т. г. сред 20 000 специалисти в САЩ, най-удовлетворените лекари от работата си са: на първо място дерматолозите, след тях са онколозите и на трето място са психиатрите. Обяснението за психиатрите е, че имат директен контакт с пациентите си и възможността да надникнат в преживяванията им. А в процеса на комуникацията „лекар-пациент“, болният се доверява на психиатъра, по някакъв начин специалистът става съпричастен към проблемите му и му помага да ги разреши. Не на последно място, удовлетворява ни това, че предизвикваме добрини. Тоест, правим хората по-добри, а животът им - по-качествен.

С какви проблеми обаче се сблъскват психиатрите?

- Мога да коментирам проблемите на психиатрията като цяло. А те не са малко. На първо място хората, които имат нужда от нея, трябва да получават комплексна услуга, а не да се лекуват „на парче“. Когато преминат острите им състояния, на пациентите трябва да се осигури продължително и адекватно проследяване. Това в момента у нас не се прави. Липсват служби, чрез които болният да бъде интегриран в обществото.

Какъв е правилният път за тази интеграция, защото обществото определено подхожда със страх по въпроса?

- Това, че се страхуват, е проблем на хората. По-скоро те не са запознати с положителните резултати, до които води съвремената психиатрия днес. Факт, доказан с данни е, че психично болните не извършват повече и по-тежки престъпления от хората без душевни страдания. Напротив,  пациентите с психически заболявания са много по-често обект на престъпления. За съжаление върху психично болните продължава да лежи стигма, което говори лошо за обществото. Това означава, че хората не приемат различните. Това, че имаш психична болест, не означава, че си агресивен, че си страшен, че не трябва да бъдеш приет в света на останалите. Обществото трябва да е по-толерантно и по-отворено към проблемите на психично болните! От друга страна и държавата трябва да полага повече грижи.

Какви са пропуските в системата по отношение на болните?

- Тези хора не могат да живеят непрекъснато изолирани в болница. Те се подобряват и трябва да отидат на място, където да се продължи лечението и наблюдението им. Споменах за дневните центрове. Настанените в тях пребивават в нормални условия и се учат как да се грижат сами за себе си. Например, как трябва да си плащат сметките, как да си разпределят финансите, да напишат заявление, за да си получат социалните помощи или пък как да си вземат документ, за да отидат в ТЕЛК. Но тъй като дневните центрове са абсолютно недостатъчни, на практика ако психично болните нямат близки или роднини, те не могат да извършват изброените всекидневни дейности.

Как обществото може да преодолее стигмата, която налага върху психично болните?

- Най-напред за тях в медиите не трябва да се пише само с лошо. Думите "луд", "лудница", "ненормален" трябва да излязат от речника на журналистите. Защото това подхранва стигмата, че психично болните са белязани. В резултат застигнатите от душевни тревоги и страдания българи се страхуват да отидат на лекар и да влязат в болница, защото се боят, че след това всички ще разберат за проблемите им, няма да могат да си намерят работа или да се включат отново в реалния живот. Стигмата е голям проблем и за нея трябва да се говори, но адекватно. Да се представят нещата с действителните им имена.

Пациентите с психични проблеми имат ли достъп до адекватно лечение у нас?

- Винаги са имали! Не е имало период, в който да нямат достъп до най-съвременните медикаменти. При това патентите на повечето продукти от ново поколение вече изтекоха и се произвеждат генерични медикаменти, а те не са скъпи. Въпросът е, че някой трябва да им ги предпише и да им ги осигури, ако са извън лечебно заведение. В момента, в който един пациент излезе от болница, за него трябва да се знае къде е отишъл, кой специалист го поема, къде е насочен. А сега няма данни нито за броя на българите, които се лекуват, нито за тези, които са извън системата.

А какво стана с идеята за създаване на регистър на психично болните в България?

- Регистърът няма да реши проблемите, той не е панацея. Нито пък ще гарантира по-добра грижа на болните. Регистърът би могъл да се ползва за други цели – да се планира, например, колко дневни центрове да се открият, колко и какъв персонал ще е необходим за грижите на психично болните у нас, какви медикаменти трябва да се осигурят, къде има повече болни… Реално погледнато, много по-евтино е държавата да се грижи за пациентите извън болниците. По този начин хем се грижи за самите болни, хем за обществото. Защото обществото също има нужда от помощ. А за съжаление днес то не е подготвено адекватно да приеме и също така адекватно да се отнася към българите с психични страдания.

Слава АНАЧКОВА