Интервю -

Мартин Монов: Когато има подкрепа, страхът от болестта остава само спомен
Прочетена: 1117 пъти

Кампанията „Животът със злокачествени заболявания на кръвта е възможен!“, чиято цел е да повиши информираността на обществото за рака на кръвта и съвременните възможности за диагностиката и лечението му, вече има много привърженици и последователи. Сред тях са и пациенти, които са се лекували успешно от такова заболяване и с желание се включват в инициативите на Световния месец на заболяванията на кръвта - септември. Днес разговаряме с един от тях - Мартин Монов. 


 

Г-н Монов, ако се върнете назад във времето, кой е най-неприятният спомен, свързан с болестта Ви?

 

- Неизвестността, пред която бях изправен, докато ми поставиха диагнозата - това бе първият ми сблъсък с болестта. Диагностициран бях с болестта на Хочкин в четвърти стадий. Беше през 2012 година. Всичко бе ново и непознато. Освен това при мен нещата започнаха по един нетипичен начин. Бях хапан от кърлеж и бях боледувал от Лаймска болест. Всички мои оплаквания неизменно се свързваха с това заболяване. Симптомите обаче не изчезваха, напротив - ставаха по-многобройни и вече не можеше да се търси обяснение само в прекараната инфекция. Така се озовах при хематолозите и станах техен пациент, като не мога да крия, че срещите ми с някои от лекуващите ми лекари през тези години бяха много важни за моето излекуване - те ми дадоха кураж и увереност, че ще се справя с болестта. Но тъй като ме питате за неприятни спомени, ще споделя това, което ми се случи, когато получих рецидив - тогава усещането ми беше много стресиращо, много по-силно от първия път, когато се сблъсках с диагнозата. Това бе страх, който ме стисна за гърлото. По-мъчително беше от първия път, много по-мъчително. Наложи се да започна по-сериозна и тежка химиотерапия, подготвиха ме за трансплантация на стволови клетки.

 

След като стана дума за лекарите, които са Ви помогнали не само професионално, но и с отношението си, редно е да Ви попитам кои са те?  

 

- Моят лекуващ лекар в болницата по онкохематология в София д-р Васил Хрисчев. Той винаги отговаряше на въпросите и ми обясняваше какво лечение ми се прилага и какво очакваме от него. По-късно в отделението по трансплантация грижите за мен пое д-р Пенка Ганева. Не мога да не й бъда благодарен, защото бе до мен и близките ми в най-трудните моменти. Не отказваше консултация и след като преминах курса на лечение, никога не е пренебрегвала проблемите, с които се сблъсквах в периода на възстановяване. Знаех, че винаги мога да разчитам на съветите и  помощта й. 

 

Налагало ли Ви се е да си търсите и закупувате лекарствата сам?

 

В болницата по хематология  в София винаги е имало всичко необходимо. Не съм имал притеснението, че ще остана без лечение по тази причина. Не така обаче е в другите хематологични клиники и извън София. Познавам хора, които пътуват в чужбина, за да си купят лекарства, при това не толкова скъпи - от порядъка на 100 евро.

 

Кой бе най-сигурната Ви опора през тези години?

 

- На първо място семейството ми. Получих силна подкрепа от приятелите и от работодателя ми. Знам, че не се среща толкова често, но при мен е факт. Пожелавам и други работодатели да проявяват такова разбиране. 

 

В личен план кое е най-голямото Ви постижение, освен победата над болестта?

 

- Това, че създадох сайт, който е полезен на много хора като мен. Поддържам го с желание и съм убеден, че от него имат полза всички, които го посещават, а те не са малко. Това е начин на споделяне, който освен информация, дава и чувство за подкрепа и емоционална сигурност. Така страхът остава само спомен, а трудностите се преодоляват и преживяват много по-леко.

 

Невена ПОПОВА





Коментари

октомври 2018

ПВСЧПСН
    

Събития

Няма събития